"Къде отиваме като умрем?"

Или: "мамо, страх ме е да не умреш!", съпроводено с толкова сърцераздирателно хлипане,сякаш го е държал този страх във себе си тоооолкова дълго! За почти 6 годишния ми син става въпрос ако не се е досетил някой.
Как да му отговоря на всичките "защо?", "как?", "кога?", "ама къде?"??? Ама така, че хем да е достоверно, хем да не го уплаши. Как да му помогна да се справи със този страх, че аз ще умра? За сега, гоним едно дяволче, което е седнало на рамото му и му пуска тези и други лоши мисли, но чувствам, че скоро "дяволчето" няма да върши работа.
Идеи?

За малките страха от загубата на Родителя (забележете с главно "Р") си е доста сериозен проблем. Според мен единственото нещо което може да се направи в такъв случай е да се гарантира безприкословната закрила за безкрайно време, колкото и измамно да е това. Най-важно е малкото човече да се чувства сигурно в своето обкръжение и само тогава ще расте жизнерадостно и не натоварено от истинския живот. Поне докато не стане време да се впусне в него.

Kato bqh malka i neprekysnato mi govoreha - ne pravi gluposti trqbva da si po-zrqla (rasla sym s edin roditel i drugiq go be6e strah da ne ostana syvsem sama), tova sa mi spomenite -neprekysnat natisk ot tipa porasni, prestani da iska6 nevyzmojni ne6ta , tova teje6e!

При мен и моето момиченце в един определен момент имаше подобен проблем, не мисля че е напълно решен , но с разговори и повече така да се каже - научна информация- някак поразсеяхме страховете, ходихме няколко пъти на църква , разказах и за различните религии ...изглежда по-спокойна, обаче по някой път си мисля че наистина не знам какво се случва в главичката й.

Всичко като приказка да им се разказва, иначе ще се стреснат

Много ми харесва темата. Имам почти 10 год. дъщеря, с която често говорехме за смърта още преди 4 - 5 години, когато почина майка ми т.е. нейната баба. Аз съм сама, без съпруг и тогава детето се почувства предадено. След като аз страдах много, а то мълчеше все едно нищо не се е случило, един ден ми каза да погледна звездите и тази която свети ная - ярко е баба й. Все още ми повтаря, че баба и е около нас и винаги ни помага.
Та аз мисля , че децата имат вътрешна защита от стресови ситуации и може би ние трябва да се учим от тях. Има теории че преди да се родят , Те избират родителите си. Не ме мислете за откачена. Не всичко е ясно и може би те са по - близо до отговорите от нас възрастните.

Знаеш ли, аз също имам такива наблюдения- за това че мъничките има на какво да ни научат. От известно време забелязвам, че синът ми винаги се държи резервирано към определени хора. Събрах 2 и 2 и установих, че се държи така към хора, които, по-късно установявам, са лицемери и въобще дребни душички. Въпреки всички тяхни усилия да го подкупят с играчка, сладкиш и т.н, той нито им обръща внимание, нито ги харесва повече.Страхотно, нали?
Иначе, ако децата имаха защита срещу стресови ситуации, то, аз мисля, че нямаше да има толкова психопати и въобще хора с проблеми във взаимоотн ошенията с околните. Впечатленията от детството-позитивни и негативни, според мен, играят важна роля в живота ни като възрастни. Та, за това, искам да разбера как най-леко и меко да обясня темата за кръговрата в живота.

Много вярно си усетила, че децата умеят да разпознават истинските от фалшивите , лицемерни хора. Колкото до проблемите с комуникациите и психопатите , това са неща които са надстроени в детската психика от нас, възрастните. Сами децата се оправят много лесно, запознатват се , играят без срам и притеснения, коити ние им налагаме с думите това не се прави така, така не правилно. Не си ли задавате въпроса колко лесно съвсем непознати деца се сприятеляват в градинката например или на плажа и си играят? А какво правим ние възрастните? Може и да искаме да поговорим с някого , но как да се запознаем? Няма ли да изглежда нахално? Все въпроси които децата не си задават. И в тази област трябва да се учим от тях!

Вярно е,че децата са много открити и непринудени същества,но в същото време са и много лесно раними, както психически така и физически. По въпроса за смъртта, ако едно дете не е достстъчно голямо за да му се обясни реално, то аз бих използвала лъжа от сорта на : той отиде на небето и от там се грижи за нас или нещо подобно.Но ако детето е по-голямо мисля че деликатно поднесената истина ще е по-добрия вариант.Порасналите деца трудно прощават лъжата.

чувала съм от психолози,че точно в тая възрест е нормално децата да задават такива въпроси.помня,че аз също на тази възраст съм плакала от ужас да не вземе да умре мама