Както всяка нощ...

Скицирам спомени върху стъкло.
Не с четка – с пръсти.
Върху потния въздух
оставям следите си.
Капки се стичат от всяка.
Рисуват карти на миналото.
Чертаят пътища.
Криволичат.
Изпаряват се.

Скицирам спомени върху стъклото.
На балкона
на живота.

А хората гледат от улицата.
Едни подминават.
Други се смеят.
Трети хвърлят камъни.
Дано го счупят! – казвам си.

Зима е.
Има скреж по прозорците.
Сега друг
ги е изрисувал.
Дано не идва Пролетта.



Ади Григорова

- Н

А

Ади, това , последното, много ми хареса! Толкова е завършено, цяялостно, без нито една излишна дума. Може да се почувства, да се преживее. Изключително зряло!!

Благодаря ти, Кремче... Доста истински го разбирах докато го пишех, въпреки че не бях наясно какво точно разбирам, ама явно към себе си имам такова отношение

(Иначе това "Н" е, защото тръгнах да пействам нещо, ама не го бях копирала ок... Пък после се отказах :Д)

Абе тази тема - "Като всяка нощ..." незнайно защо ми навява все мръснишки асоциации. Дано не е само при мен така?

Иначе вие си пишете, пък аз ще палувам.

Ами нормално ,името на темата е малко мръснишко , а и ти беше на море и се чувстваш леко мръснишко ,а питаш ли Баче си ,кЪт живее целогодишно край море ,кЪк се чувства..

Е, че тя с мене за автор к'ва да е... :Д

Бягам от хората, от Самотата, от Любовта... Бягам от живота, но и бягам от смъртта... Пропадам в бездънната паст на времето, което живее чрез мен...

Изплъзнах се на Вярата, на Щастието, на Тъгата...

И останах... единствено със Себе си.

От Себе си не мога да избягам. След всички опити, предавам се.

Не мога да избягам от крясъците на едно неизживяно Щастие, които ме проглушават...

От желанието за една недадена и неполучена Любов...

От кошмарите на един недостигнат живот.


Не мога да избягам от Себе си и всичко родено там... Съмненията, Копнежите по отминатото и Страха от него... От мислите си. И Необяснимостите си...

И не знам мога ли да запазя нещо от това саморазрушаващо се Аз, което ме поглъща...

И колко още мога да бягам, да бягам, да бягам...

В безумна надпревара с грешното ми Себе си, със светлината, с времето, с миналото и бъдещето...

В лудо преследване на настоящето...

И колко ще мога да бягам, да бягам, да бягам... Докато достигна хоризонта.

Хоризонта...ти винаги си на хоризонта - независимо дали искаш или не. Отвъд Тъгата си, но и с нея, отвъд Любовта и повече от всякога вплетана в нея, отвъд Вярата в неверието, че изпълва до последната клетка...