Както всяка нощ...

Къде умение, къде случайност... Мерси!

Къде се изгуби, Ади?

Тук съм, Кремче )))
Не знам къде съм се загубила, ама съм тук... и навсякъде

Вии де сте, защо не пишете, бре, братлета?! )))

Кльощава, грозна, арогантна любов. Без търпение, без човечност, без вяра. Без утро, надежда и бъдеще.
Такава е била винаги. Срещаш я и тя ти се усмихва. Така чаровно разсеяна. Интелигентно неориентирана. Пленява те. С разрошените си коси, с червените си сочни и плътни устни, които сякаш крещят, викайки те да ги захапеш докато пуснат кръв. Със светлите си очи, които те всмукват в тъмната бездна на лъжите й. Пленява те с нежния си, почти детски глас и онази простота и леснота, която той придава на нещата, на думите, на мислите. Сякаш всичко изречено от него е истина. Сякаш всичко е вечно. И твое. И пред теб стои страшният избор да решиш да се откажеш от контрол над живота си само заради собственото си щастие. И този избор носи бели, почти сияещи дрехи, под които прозира татуировка на черни криле, криле, които макар изрисувани са способни да издигат до небето, но и да бъдат прекършени. И този избор носи името на най-големите ти страхове, на най-саморазрушителните ти мисли, на най-силните ти и метежни копнежи. Тогава изгрев и залез стават едно, смърта и живота се сливат в безвремие, траещо само миг, а ти живееш в гърч в пространството между Всичкото и Нищото, между вселената и самотата, между човека и безсмъртието. И се молиш някой да се смили, да среже въжето, в което си вкопчен за да спасиш душата си и най-сетне да паднеш в бездната на всичко, което най-силно отричаш но и което най-силно желаеш. Без търпение, без човечност, без вяра. Без утро, надежда и бъдеще.
Кльощава, грозна, арогантна любов.

Аделина Григорова


Не знам как ми щукна да пусна нещо, ама явно ме е напънало писането в късен съботен час и трябва някъде да се из@к@м