Страх ли ви е?

Интересно ми е страх ли ви е от смъртта и от срещата ви с нея?!

Всички сме подготвени за тази среща... Всеки един ден може да ни е последен и това го знаем. Предупредени сме и сме свикнали с мисълта,че ще свършим под земята.
И при положение,че я приемаме,защо се страхуваме от нея? От какво се поражда този страх и защо?!.. Дали от любовта към живота или от любовта към някого?! Дали от неизвестното,което ни предстои или от това,че не ни предстои нищо повече?!

ОООООООООООООООООООООООООООООООООООООО
ООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООО много,много се страхувам.Даже е имало нощи ,в които се събуждам с черни мисли от този род,и чак се смразявам.

Ако някой не го е страх... сигурно той ще да е или бог или Дънкан Маклауд от рода Маклауд...

Мен ме е страх повече от лошото на близките ми, отколкото моето... особено напоследък. Но всеки изтръпва, когато се размине на косъм примерно да си тресне фордчето у некой тир...

Живеем понякога от самия страх от смъртта... а имаме и страх от живота... и живея в нищо-то, може би... защото битието ни не преминава към небитие, а е просто едно съществуване. "Дали е по-достойно за душата да понесеш камшиците, стрелите на бясната съдба или да се опълчиш сам срещу море от мъки и да им туриш край?" (Хамлет) Често съм се питала... ама абсурдите в 'реалността' са толквоа много, че... лабиринтът ме затваря. Но понякога отговорът е във въпроса, нали

Има страх, зависи колко е голям. Понякога именно екзистенциалния страх те измъква от дупката на скотското... защото се питаш: "Ще остана ли?".

Животът не си струва. Но трябва да се живее Защото е най-интересната случайност, която може да се случи...

От самата смърт не ме е страх,няма как като не знам какво е.Адски ме е страх обаче като ми се случи да не оставя грижите си на близките,да не оставя много недовършени неща,страх ме е от болката ако ще е катастрофа и искрено се надявам да не ме боли много....
Да не ги боли и близките ми от това че съм ги напуснала.Знам,че няма как да пуснем заявка но искам още малко поне време заради сина си и баща си.Нищо повече......и това си е в реда на нещата-още с раждането си тръгваме към смъртта така,че трябва да я приемем!

страх ме е ....страхувам се че един ден ще загубя баща и майка си(просто е неизбежно) страхувам се от това да не сбъркам в живота (май аз само това и правя) , от това да съм сама, от това да не разочаровам децата си

не ме е страх за мен затварям очи и ме няма всеки ден умираме по малко с една отиваща си любов с едно стъпкано цвете животът е толкова напрегнат страх ме е за децата ми че си нямат никой друг че съм ужасно привързана към тях и те към мен

Има неща,от които ме е страх,но казано честно,за смъртта никога не съм се замисляла особено..Ми-родила съм се,значи,че ще умра...Естествено и аз се надявам да стане бързо и безполезнено...
А пък и като цяло за мене смъртта не е край,а ново начало( много е удобно да вярваш в прераждането )...Убедена съм,че ще се преродя 0.0001 секунди,след като умра-тей,че грам не ме е стах

Peace!

От смъртта не ме е страх. Страх ме е, че всеки ден вътре в мен нещо умира малко по малко, бавно и бавно. Умира желанието ми за борба, умира вярата ми в хората, умира оптимизмът ми за утрешният ден, умира чувството ми за свобода, умира всичко...бавно и мъчително. Това ме променя, прави ме черногледа и недоверчива. От това ме е страх...

Повече ме е страх от смъртта на някой близък.....и мъката след това