BG / EN / ES
ехооо - споделете с насразширено търсенеВашите данниfenk - рекламанаши приятели
ехооо - споделете с нас
sidepanel
sidepanel
0:27, Вторник
07 Февруари 2023г.

EXOOO -> Сближаваме сеОтговори по темата

Среща - ЗА МИГ... Cпомен - ЗАВИНАГИ!

melisa|??|25-35|N/A|
emate профил|лично съобщение

Пуснато на: Сря Апр 30, 2008 3:12 pm

Среща - ЗА МИГ... Cпомен - ЗАВИНАГИ!

Случвало ли ви се е?
Да "срещнете случайно" някой, да прекарате много кратко време заедно, но да имате усещането, че следата от тази среща е останала във вас завинаги...
И да знаете, да чувствате, да разбирате, че нито времето, нито нови "случайни срещи", ще са в състояние да заличат този спомен от съзнанието и душата ви...

Ето една такава история:


СЛУЧАЙНА СРЕЩА С НЕПОЗНАТ
Познаваха се едва от няколко часа. Той - малко над трийсетте, тя малко под тях. Той трябваше да предаде по нея пакет за свой познат отвъд океана. Тя само посредничеше. Работа за пет минути, но вече два от общо трите часа, които й оставаха до самолета, не можеха да намерят никаква основателна причина да се разделят. Сега, точно шейсет минути преди полета, стояха в ъгъла на кафенето в залата за изпращачи, пиеха по трето кафе и мълчаха. Бяха изчерпали всички теми, които могат да поддържат разговора между двама непознати. И мълчанието вече започваше да става неприлично. Малката масичка между тях беше отрупана с празни пластмасови чашки, придобили най-неочаквани форми от дълго въртене из ръцете им. Бъркалките за кафе бяха отдавна натрошени на най-малките възможни парченца, празните пакетчета захар измайсторени на фунийки и миниатюрни корабчета.
Хрумна му, че от тази маса става добър редимейд-обект или, да го кажем, инсталация, която би кръстил "Апология на притеснението" (пластмасови чашки за кафе, бъркалки, празни пакетчета захар, бяла масичка). После му се стори глупаво и реши да премълчи. "Това, което се премълчава, се превръща в счупени бъркалки и смачкани чашки", изведнъж каза тя. Той си помисли, че никога вече няма да срещне друга такава жена, която да чете мислите му и с която би искал да остане до края на живота си в това кафене. Сепна се, че е употребил, макар и наум фраза като "до края на живота си".
- Хайде да си поговорим - каза тя, макар че два часа не бяха млъквали.
Оставащият час беше прекалено малко време, за да се профука в заобикалки и майсторене на корабчета. Но тъй като той не започваше, тя просто каза:
- Трябва да приемем, че понякога хората буквално се разминават.
- Иронията е, че го разбират тъкмо когато се срещнат - каза той.
- Сигурно е имало начин да се видим и преди. Живели сме толкова време в един и същи град. Не може да не сме се разминали на някой светофар.
- Щях да те забележа - каза той.
- Обичаш ли я? - попита тя.
- Обичаш ли го? - попита той.
Бързо се съгласиха, че няма никакво значение и никой не им е виновен.
По-късно той нямаше да може да си спомни на кой пръв му хрумна тази спасителна (както мислеше тогава) идея да си измислят общи спомени, да съчинят целия си живот отпреди да се познават и след това. Плах опит да си отмъстят на случая, който безмилостно ги беше събрал замалко само за да ги размине. Имаха на разположение 50 минути.
- Помниш ли - започна той, - като ученици живеехме на една и съща улица. Пусках ти тайно в пощенската кутия всяка седмица по един станиолен пръстен от бонбони "Лакта".
- Аха - каза тя, - значи ти си бил този. Баща ми винаги ги намираше първи и подозираше, че някой побъркан обожател от квартала праща годежни пръстени на майка ми. Излиза, че са били за мен.
- За тебе бяха - каза той.
- А ти помниш ли - подхвана тя, - когато в последния курс на университета заминахме само двамата на оня манастир. За първи път отивахме някъде сами. В хотела нямаше свободни стаи и ни сложиха да спим в една от килиите на монасите. Беше много студено, а леглото - твърдо. Хвана ме малко страх. След всеки път се кръстех тайно от тебе. Пет пъти се прекръстих онази нощ.
- Шест, каза той. И мен ме беше страх. А помниш ли, когато после дойде да живееш при мен. Майка ти каза, че ще се откаже от теб чрез "Държавен вестник", защото не искала да има незаконни внучета.
- Помня - каза тя. - И без това не можех да имам деца.
На това място тя се умълча. Той хвана ръката й за пръв път, откакто се познаваха. Съвсем леко, утешително.
- Нищо - каза той. - А помниш ли, когато си счупих крака. Бях вече на 48, бачках като луд и този месец в къщи ми се стори истински рай. Ти също си взе отпуска, дори ги заплаши, че ще си счупиш ръката, ако не те пуснат. И цял месец не си показахме носа навън.
- А когато на следващата година ми откриха оня тумор... Ти беше прочел отнякъде, че смехотерапията лекува от рак и две седмици непрекъснато ми разказваше вицове, за да се смея. И досега се чудя, откъде ги намираше. Беше толкова уплашен и мил. Тогава май съвсем ти побеля косата. И всеки ден ми носеше божури и незабравки.
- Слава богу, че се оправи. Какво щях да правя без теб.
В това време приканиха всички пътници за Ню Йорк да се насочат към терминала за излитане. Мълчаха не повече от минута. После тя се изправи и каза, че трябва да тръгва. Той взе куфара й и двамата тръгнаха. Преди да премине паспортния контрол, тя се обърна и го целуна много дълго. Като за последно, помисли си той, макар никога преди това да не е имало първи път.
Половин час по-късно той се обърна и тръгна. Почувства се страшно остарял, с мъка движеше краката си. Нарочно затвори очи, когато минаваше през вратата с огледално стъкло на изхода, за да не види в отражението внезапно побелялата си коса и прихлупените си, вече старчески рамене. С всяка крачка разбираше все по-ясно, че няма да може да се върне у дома при непостижимо младата си жена. И никога не би могъл да й разкаже какво е правил през тези петдесет години, докато го е нямало...


Георги Господинов



Zara|жена|18-25|несемейна|California, USA
emate профил|лично съобщение

Пуснато на: Сря Апр 30, 2008 3:42 pm

невероятно... даже пуснах една сълза Embarassed



Doni67|??|35-45|N/A|
emate профил|лично съобщение

Пуснато на: Чет Май 01, 2008 10:05 am

Безмълвна съм ... и май сълзата не е само една Wink



alexsssp|жена|18-25||София
emate профил|лично съобщение

Пуснато на: Чет Май 01, 2008 11:04 am

Ужасно е и е хубаво едновременно !
Crying or Very sad Crying or Very sad Crying or Very sad



wanted_alive|Жена|18-25|несемейна|София
emate профил|лично съобщение

Пуснато на: Чет Май 01, 2008 10:52 pm

красиво

нов прочит на съдбата, само ако можеше наистина да си я режисираме...... няма по жестока дума от "ако" Exclamation



melisa|??|25-35|N/A|
emate профил|лично съобщение

Пуснато на: Вто Май 06, 2008 2:11 pm

УСМИВКА с вкус на СЪЛЗА


"Задавам много въпроси. Твърде много. Цялата съм въпрос, на който още търся отговор. Затова все питам. Питам и сега:
Поглеждали ли сте в очите на дете с генетично заболяване, лишено от обич, израстнало в дом, без своя играчка, с една единствена пижамка, с малки ръчички, с толкова бледа кожа, че през нея се вижда чак душичката му!? Поглеждали ли сте в Кристалния Джакомо и Малкият принц едновременно!?

Аз погледнах и бях погледната! И то така, че с гръм и трясък се сринах от пиедестала си и още се мъча да се изкача на нивото на това дете. Не успявам, и от това ме боли...
Срещата беше кратка, но болезнена за мен. В очите на това момиченце, недокоснати от заболяването, имаше толкова истински неща, че се почувствах лъжкиня. За първи път не издържах на погледа на дете. Отместих очи и се разплаках. Момиченцето направи СВОЯТА мъничка крачка към мен, протегна прозрачната си ръчичка, побутна с пръстче една сълза, а после... мушна пръстчето в устата си!!! ОПИТВАШЕ ВКУСА НА СЪЛЗИТЕ МИ! ГОСПОДИ!!! Трябваше АЗ да направя това, не ТО!!! Трябваше да "изпия" мъката му, да сложа ръка върху малкото му личице, да го погаля, да го прилаская, да целуна малките пръстчета... Не посмях! КОЙ казва, че ние, големите, можем много, можем всичко?
Чувствах се, и още се чувствам, по-малка, по-низша от това детенце. Чувствах се като стъбло на цвете, което току що е намерило своята красива коронка от венчелистчета с розов цвят, но няма сили да го носи. Плачех от болка, че трябва да нося това нежно цветче върху уж здравото си стъбло. А то се огъна пред напора на тази нежност, сила и желание да бъде мое...
Хванах ръчичката на момиченцето, извадих химикал и на възглавничката на пръстчето, което попи сълзата ми, нарисувах усмихнато лице. Детето го погледна, отново го мушна в уста и си тръгна. Взе и усмивката ми.
Какво ще попитам сега ли?
Питам ВАС, питам и теб, ГОСПОДИ, как да живея от тук нататък, като всеки път щом затворя очи виждам очите на онова момиченце с моята сълза и моята усмивка!? А даже не научих и името му!..."


http://truden.com



melisa|??|25-35|N/A|
emate профил|лично съобщение

Пуснато на: Вто Май 20, 2008 1:49 am

Да срещнеш... ЛЮБОВТА!

Дойдох в това малко курортно градче с единствената цел, малко да си почина след изпитите.
Бях вложил много труд в подготовката за изпитната сесия, и наистина успях да се справя чудесно, но се чувствах абсолютно изцеден. Затова приех подхвърлената от близките ми идея на драго сърце и ето, едва втори ден съм тук, а вече съм освежен и готов за нови емоции и впечатления.
Все още не беше претъпкано с туристи, беше едва началото на сезона. Правех си дълги разходки край брега и зяпах морето, вечер обикновено сядах на бира в някое местно бистро, и не мислех за абсолютно нищо – просто пълно отпускане и релаксация. Не бях и подозирал колко ми е необходимо това.
Онази вечер се прибирах през парка, когато чух зад гърба си:
- Хей, готов ли си за мен?
Озърнах се и видях невзрачна жена с вид на клошарка. За проститутка изглежда доста зле, помислих си, но думите й ме наведоха точно на това.
Тя се закикоти и видях редките й пожълтели зъби.
- Колко типично – млад симпатяга като теб да си мисли за проститутки! – и преди да се опомня ме дръпна за ръкава – Ела, ела, не бой се!
Все още бях твърде смаян от това, че сякаш прочете мислите ми, и сигурно затова тръгнах с нея. Седнахме на близката пейка. Морският бриз тихо шумолеше в листата на дърветата, вечерта се къпеше в сладостни аромати, а аз кой знае защо седях с тази луда жена и не си тръгвах.
Тя докосна ръката ми и каза:
- Питам дали си готов за мен, защото аз съм любовта, момче.
А така, помислих си, все на мен ще ми се случи такова шантаво нещо. Друг на мое място сега щеше да се забавлява с някоя знойна красавица, а мен ме забърса местната луда.
- Не е нужно да ми вярваш – продължи тя – сам ще разбереш, скоро! Не всеки има твоят късмет да го спре любовта!
- Виж какво...- започнах аз. Имах намерение да й кажа да престане да се прави на интересна, така и така щях да й дам някой лев, макар че не ми е практика да давам пари на скитници. Но вместо това казах – изобщо не ми приличаш на любовта. Не мислиш ли, че тя трябва да изглежда по-добре?
Засмях се, за да не прозвуча съвсем грубо, и тя се засмя с мен.
- Аха, например да е руса красавица с голям бюст и дълги крака! – продължи да се кикоти, а после изведнъж стана сериозна. – Не бъди такъв наивник, момко, любовта няма нищо общо с външността. Нима не си чувал да казват, че любовта е сляпа?
Обърна лицето си към мен, и на слабата светлина на градинския фенер до пейката видях, че очите й наистина са слепи, не трепващите й зеници бяха бледи и пусти.
- Може би вече е време да разбереш точно каква съм, момче – истинска, неподправена, не излъскана до блясък и лакирана като скъпа играчка!
Не знам кое ме вживя така в думите й, но веднъж започнал, вече не можех да престана.
- Всъщност никога не съм си представял любовта – говорех повече на себе си аз. – До сега дори не мисля, че съм се влюбвал! Е, имал съм някоя и друга връзка, даже съм обичал, но... любов... не знам, не мисля...
- Да, именно любов – жената се обърна към мен, имах особеното усещане, че ме вижда, въпреки слепотата си. – Понякога идвам неканена и нечакана, и се случва да опустоша нечие сърце, да оставя белези, които не заздравяват никога... – въздъхна – Някои хора дотолкова се отчайват, че не искат да ме срещнат никога повече!
- Успяват ли? – полюбопитствах.
- Опитват се, затварят сърцата си и не ме допускат там. Но има и по-лошо, да знаеш! Има такива, които ме срещат, но ме губят, изтръгват ме от себе си в гонене на някоя илюзия. Тяхната представа за щастие и успешен живот се разминава с идеята за любовта, избутват ме и продължават напред. Това са едни нещастни хора, момче, и бедни, много бедни, въпреки че някои от тях живеят охолно.
Тя поклати глава и продължи:
- Но знаеш ли кое е най-страшното? Някои изживяват живота си без никога да са ме срещали, никога не са ме познавали. Е, чели са, чували са, някои дори са ме описвали с красиви думи, но... не са ме носили тук – тя докосна лявата си гръд – и за мен това са мъртви хора, по-мъртви от есенните листа, които някога все пак са се опивали от свежест и са се протягали към слънцето!
Погали ръката ми:
- Но ти не си от тях, момче, и не би могъл да бъдеш. Усещам сърцето ти – топло, голямо, готово да ме приеме в себе си!
Пръстите й стиснаха ръката ми. Усетих топлината й, и заедно с това усетих и друго – сякаш лек ток протече от нея към мен, един приятен гъдел, чувство за светлина и лекота ме изпълни, и все по-силно ставаше това, до замайване. Ставаше ми радостно и слънчево, ей така, без особена причина ми идеше да се смея, почувствах криле на раменете си. Само да ги разперя, и ще достигна звездите, помислих си, ще полетя, мога да летя!
- Сега разбираш за какво ти говоря, нали? – каза ми тя – Любовта няма да те изостави, момче, каквото и да ти се случва от сега нататък!
Гласът й се промени, докато изричаше това, не знам как да го опиша, но това определено не беше вече нейният глас. Може би беше станал по-плътен, или обратно – по-звънлив и нежен? Или може би и двете едновременно, но когато я погледнах отново, това вече не беше раздърпаната клошарка.
На пейката до мен седеше прекрасна млада жена със светли коси, да, точно така, сякаш онази руса красавица за която споменахме на шега, се беше материализирала.
Усмихна се.
- Това е просто едно от проявленията ми.Нали знаеш, най-ценното е невидимо за очите – и само докато мигна, тя отново се беше преобразила – този път в чаровна тъмнокоска, изящна като статуетка. – Аз съм навсякъде, момче, например тук – докосна с длан грапавата кора на дървото до нас – а също и тук – погали тревата – дори и тук – взе шепа камъчета от алеята.
- Има ме във всяко стръкче, във всяко листче на разпъпващо се цвете, в най-малката капчица роса дори... Всеки може да ме усети, ако отвори сърцето си за мен, ако е готов да ме приеме!
После се наведе и ме целуна:
- Бъди благословен, момко!
Стоях и не можех да помръдна от мястото си, докато я гледах как бавно се изгубва в сенките на дърветата.
Не можех да спра да мисля за нея, същата нощ дори не успях да заспя, а сутринта рано отидох в парка с надеждата да я видя, такава, каквато я видях за последно, преди да изчезне. Но мисля, че бих я познал дори да беше със съвсем друга външност.
Пребродих парка нашир и длъж, после обиколих и уличките на градчето, надничах по всяко ъгълче. Отидох дори на плажа, макар че не вярвах да е там, и никъде не я открих.
Надвечер тръгнах да се прибирам уморен и тъжен, когато чух викове и видях двама яки санитари да се опитват да озаптят одърпана рошава жена, която ги кълнеше и се опитваше да се измъкне.
Веднага я познах.
- Почакайте – хукнах към тях – чакайте, спрете! Какво искате от нея, пуснете я!
Те току-що бяха успели да я вкарат в линейката, и този, който затваряше вратата се обърна към мен:
- Спокойно, момче! – небрежно ми каза – Това е просто една от местните луди, почти всяка седмица се измъква от психиатрията и притеснява курортистите. Специалитет й е да се представя за любовта – изкикоти се. – И представяш ли си, има по-луди от нея, дето й се връзват!...




 
 
НАПРАВЕТЕ ЕХООО СТАРТОВА
ГЛАСУВАЙТЕ И ДНЕС ЗА НАС
СТАРАТА ВЕРСИЯ НА ЕХООО
ВХОД

В СЛУЧАЙ НА ЗАБРАВЕНА ПАРОЛА, МОЖЕТЕ ДА Я ВЪЗСТАНОВИТЕ ОТ ТУК. А АКО НЕ СТЕ РЕГИСТРИРАН/А, НАПРАВЕТЕ ГО ТУК.
ГОРЕЩИ ПРЕДЛОЖЕНИЯ
ПОСЕТЕТЕ
СПИСАНИЕ ЗА МЪЖКА МОДА И ЛАЙФСТАЙЛ
КЛЮКИ, СЕКС, ПИКАНТНО
ГОРЕЩИ СНИМКИ, ГОРЕЩИ НОВИНИ
СЪНОВНИК, ХОРОСКОП, ГАДАЕНЕ
СВАТБЕН ПОРТАЛ
ВСИЧКО ЗА ВАРНЕНСКИТЕ БЕБЕТА
ОРЕШАКА-СГЛОБЯЕМИ ДЪРВЕНИ КЪЩИ
ARTDEVISER - webdesign | internet solutions | multimedia